Окъпвам се в камбанен звън

и в бистрото небе се рея.

Щастлива съм – не е насън –

летя наяве и не смея

да хвърля поглед към света,

(дори без мене той си диша…)

към ярката му суета.

За него май че съм излишна…

Не ме и забелязва той.

Но аз съм тук, но мен ме има!

„Ей, погледни ме, свят, постой…

Поне извикай моето име!”

Дошла съм аз на тебе, свят,

(красив, но някак си наежен,

ни много стар, ни много млад)

с надежда да ме забележиш.

Аз знам, неволно съм дошла,

но няма лесно да си ида.

В теб има толкова неща,

които искам, свят, да видя.

Да дам любов, да съм добра,

да се порадвам на цветята.

Със нежност болката да спра,

да се дивя на красотата.

И всеки да ми стане брат.

И никого да не обидя.

А щом наситя ти се, свят,

сама  безшумно да си ида.