Острието ли е, което ме тласка напред?

Ръбът далеч ли е?

Земята под мен е хлъзгава като лед.

Думи изричам, но до теб не достигат

и дъхът ми спира,

очите не мигат.

Сънят ми пее приспивната песен

за живота забързан, за градската есен.

Паралелна вселена е тази в мен,

на мига неуловен.

На малката кибритопродавачка с погледа печален,

на кроткия стон жален.

Здрачът и зората, вплели ръце,

заключили времето в прегръдката, те

забравят за това, което носи вчера,

за мръсната улица,

за прашната постеля.

На спомени красиви, изгубени за миг,

утре ще са други, не ще помнят своя вик

и копнежът - да са заедно пак -

ще се възроди и ще умре.

... поредният недочакан влак.