Порой. Градушка. Мълнии се чупят.
Стена от плач на облак се издига.
Житата се навеждат в кратък ужас,
изхвърча качулата чучулига.
Зърна от лед начупват свежи клони,
листата се прокъсват вече мъртви.
Почернена земята не проронва
ни вопъл, нито гневни думи.
Порой. Сълза. Очите не отмарят.
Стрела пречупва полета на птица.
Дъгата не изгрява, не е пролет.
И хоризонтът не е тъничка ивица. ...