Събуждам се с протяжното тиктакане
на часовника, отмерващ безвъзвратност.
От разпиляното на нощите прозирам
във погледа си снопове наивност.
Пред огледалото събирам частиците,
останали в очите от съня ми...
И вярвам във искриците отблясъци
на мислите, догонили деня ми.
Доволна ми е сетната надежда
да вярвам в ненамерените истини,
да търся в неоткритото красивото,
със прошка да лекувам стари рани. ...