И ето, теб те няма вече,
остави ме сама на този свят,
остави ти сърцето ми разбито,
остави ме да страдам в самота.
Защо съдбата те отне от мене,
защо почерни хубавите дни,
какво сгреших във този тъй объркан свят,
защо съдбата тъй ми измени.
Аз чакам те и все ръце протягам,
да те прегърна аз поне в съня,
аз чакам те в нощта сама
да утешиш ти моята душа.
Но сънищата бързо отминават,
настъпва пак реалността,
оглеждам се наоколо и виждам,
че теб те няма и аз съм пак сама.
И как ли аз ще преживея,
и как ли ще се боря аз сама
с живота труден и коварен,
ще успея ли да победя скръбта.
Но нямам право сълзи да проливам,
изправям се, усмихвам се дори,
оставаш ти завинаги в сърцето
и само то ще може да скърби.
Ще трябва да се боря със живота,
децата ни да бъдат по-добре,
ще трябва да съм силна, да успея,
да ги подкрепям във житейското море.
Съдбата не към всекиго е благосклонна,
понякога е щедра и добра,
съдбата ни е отредила да научим
какво е зло, какво добро в света.
На всекиго от нас съдбата е решена,
не можем нищо ний да променим,
трябва да сме силни и да вярваме,
че злите сили ний ще победим.
© ПЕНКА КАМБУРОВА Всички права запазени