“Мигът на първата ви среща
дали е в тебе още жив,
и звънката ù реч гореща
и детския ù смях игрив?.”
Некрасов
Още пазя спомен скъп,
как се влюбих в моя мъж.
Срещнахме се на купон,
в тих, провинциален дом.
Някой бегло запозна ни
и фотьойла завеща ни.
Сър ми нещо заговори
и дори реши да спори,
но смутена от душа,
не отварях аз уста,
че в младежките мечти
образ жив се въплъти.
Той усмихнал се щастливо
и признал си мълчаливо:
Тази хубава девица,
тази скромна гълъбица,
крехка кат ранена птица,
моя приказна кралица –
майка ще е най-добра
тя на моите деца.
Бяхме като вцепенени –
в мрежа сякаш уловени,
с погледи съвсем смутени,
но един за друг родени.
Влюбихме се изведнъж,
кат внезапен летен дъжд.
Първата червена роза,
тя не беше само поза –
израз чист на обичта
и поклон към верността.
А любовните писма,
нежни като синева,
сипеха се същ порой
все от този мой герой.
От случайната ни среща
разгоря се жар гореща
и сияйно запламтя
огънят на любовта.
Три години след това
се сдобихме с дъщеря,
а след още пет
и със хубав син напет.
Бол години от тогава
любовта не остарява
и до сетния ни час
вечно жива ще е в нас.
Тоз галантен джентълмен
бе като магнит за мен
и за мене досега
е единствен на света.
2003г.
© Румяна Стоянова Всички права запазени