Реших да бъда зъл – със лед в кръвта.
Реших да бъда верен – само на това:
Никой вече да не ме вижда ранен.
И да убия доброто и Бога у мен.
Яд и безсилие станаха студена злоба,
готов да пратя всеки негодник в гроба,
престанах да се съдя, напусна ме душата
реших тогава да приема Сатаната.
Без да съдя моите мисли злокобни,
окрилен от чувството да нямам окови,
да чувствам мощ, без съдника си да съм,
бавно се унесох в непробуден сън.
***
От години сънувам, че съм единайсти клас,
макар че знам, че не трябва да съм в час.
Стоя там и слушам, питайки се защо,
нали вече звърших, още на време оно?
Защо сега завършвам класа единайсти?
Защо дори е нужно да карам дванайсти?
След като вече завърших веднъж,
и от толкова време съм вече мъж?
Защо ли се върнах отново в училище?
Сънувайки, знам – туй е мойто чистилище.
Дошъл съм тук да уча житейски уроци
и да разгадая най-важните въпроси.
Наоколо е моят приятел Иван,
макар да е страшен, нетипично голям
в този сън той всява страх у всеки –
на косъм е да изпусне свойте нерви.
Изведнъж да стовари върху всеки яростта си,
също и юмрука си, без да мисли как си.
Присъдата е дадена, без време за помилване.
За Иван важи само закона на силния.
Макар да е гадняр, макар да е кретен;
макар да се страхувам тайно за мен,
всеки миг около него да крие опасност
той знае само две неща – сила и лоялност.
***
Един ден, както си драскам на чина,
усещам присъствието му – мрачна хладнина.
Пита защо не отидох на мача
А от вътре на мен ми иде да заплача.
Защото зная, че следва брутален побой –
Той може да накаже всеки приятел свой.
,,Учех за поправка, съжалявам, наистина!''
Но Иван не взе тези думи за истина.
В миг връхлетя и ме просна с коляно,
скочи върху ми, готов да ме удари.
Аз просто лежах, и без капка съмнение
той само чакаше моето обяснение.
,,Сори, че не дойдох, събра ми се много,
исках да ти звънна, но тогава не можех.
Заклевам се, Иване, беше точно така!''
Тогава изведнъж Иван пребледня...
Стана внезапно, а после се свлече,
а аз си помислих да не е мъртъв вече.
,,Иване, Иване, кажи нещо, какво ти е''?
Дяволът го напускаше – за пръв път в живота...
***
,,Не знам какво ми стана, тези твои очи,
твоят поглед...моля те, прости!''.
Погледнах Иван – жив и здрав, за радост!
За пръв път в живота показваше слабост.
Не можейки да сдържам своите сълзи,
Започнах да говоря, пресипнал дори:
,,Иване, знаеш ли от колко години
се опитвам просто до теб да достигна?''
Помнѝ – всички ние тук те обичаме.''
Тогава се чух как на глас го изричам.
Събудих се, със сълзи в очите, в този час.
Тогава осъзнах...Иван бях всъщност аз.
© Александър Лозанов Всички права запазени