Съмненията бавно ме раздират.
И все си казвам - пак сгреши.
Тъй както птиците умират,
умират в мене хиляди мечти.
За утрото лазурно чисто.
За светлите красиви дни.
За нощите, в които писах,
за всичко дето ми тежи.
За хората опечалени.
За низки страсти. За лъжи.
За далечните вселени.
За измислени звезди.
А душата си, защо оставях
пред нечий праг да си кърви?
Какво си мислех...
че любов раздавам?
Каква глупачка съм, нали?!
© Виолета Всички права запазени
Благодаря ти! Димитър и на теб. Добре си се завърнал