По пътека от облаци бухнали скита се времето
и се смее над кратер димящ престаряла луна.
Колко малки сме, Господи! Колко наивно си дремем
и сънуваме жалко величие. Сън в лудостта...
Днес се борим за място на подиум, не стига ни слънцето,
утре алчно захапваме чуждия плод – суета...
И си вярваме, Боже, че е длъжно за нас всяко съмване
да огрява деня, според нашите зли сетива.
За пореден каприз жадно правим парад от очакване,
смело съдим и трудно прощаваме чуждия грях.
Че добри сме, а крив е светът, без покой се оплакваме –
огледалото в него да видим, комай ни е страх. ...