Joy_Art (Радост Станчева)
21 10
18.02.2008 г., 13:59 ч.

Сърце 

  Поезия » Друга
1175 0 3
 

СЪРЦЕ

 

Радост Станчева

 

 

 

Вихър вие в душата ми -

аз съм чудно спокойна.

С писък пада звездата ми -

пак съм космос огромен.

 

Смут пълзи по челото ми -

аз дори не потрепвам.

Гняв виси над живота ми -

аз се смея във шепи.

 

Завист спъва нозете ми -

крия белег от рана.

Жадни кретат конете ми -

само суша остана...

 

Някой твърде жестоко

си играе със мене.

Определя ми срокове -

да превия колене,

 

да прекърша ръцете -

зла, безсилна, разплакана...

Не се давай, сърце!

Ще се справим все някак.

© Радост Станчева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Силен стих!!!
    Поздрав!
  • Извини ме, Даша, за закъснелия отговор - нямах Нет под ръка тези дни. Доста мислих преди да ти отговоря, но винаги е по-коректно да дадеш своя отговор, а не да замълчиш. Ще ти кажа само, че Болката е изключително деликатно нещо, и като понятие, и като състояние. И самата тя може да бъде "космос огромен", който понякога ни завладява. Знай, че аз никога не вървя срещу себе си в изкуството (а за насилие не може да става и дума), тъкмо защото влагам в поезията... душата си. Поезията може да бъде (и) Радост - за илюстрация на това, ето ти новото ми стихотворение "Вълшебна планина".


  • По повод на твоето послание: ако си имаш болка в изобилие, как можеш да твориш радост, Радост? Да вървиш срещу себе си е насилие и затова онова, което създадеш ще бъде слабо, защото ще бъде лъжа. Силно е онова творение, в което твореца е вложил душата си.

    Пп.
    Благородно завиждам на хората, които имат самочувствието на "космос огромен", когато пада собствената им звезда!!!

Предложения
: ??:??