Животът си върви, дори в отвъдното,
нима си мислиш, че като оттам сме
ще е някак по-различно, не обично.
Светове изгарят ме отвътре, запустели,
без любовна ласка, без целувка.
Питаш ме, отвръщам, без да се обръщам.
Ще се събера от звездните си късове
и косите си разрошени комети,
ще развея и със любовта си ще лудея!
Някога, отдавна с теб, на космоса деца,
си играехме на богове, богини,
пак ще е така любима, нарани ме!
Болката ми ще превърна в светлина,
ще запея пак на билото на планината
и ще полетя, прогледнала зеница-птица!