Тълпи студени,сиви и бездушни
край мен минават,носейки тъга.
Нима единствено у мен остана
една искрица светлина?

Насред улица безкрайна,
поставена на пиедестал
стои кутия скъпоценна
с капак от мрамор бял.

Пристъпвам бавно и безшумно,
притеглена като с магнит,
копнея да погледна вътре,
макар да бъде само миг.

Ръце протягам все по-близо,
повдигам тежкия капак
и изведнъж започват да излизат
ужасните пороци в тоя свят.

Предателство, лъжа ,измама,
убийства,алчност и злини,
разбягват се навред крилати
и причиняват куп беди.

А на дъното в кутията дълбока,
лежи сама звезда,
лутаща се без посока-
блуждаещ огън сред тъма.

Тя носи спомените светли,
лекува болните души,
помага на нещастниците бедни,
поправя това,което се руши.

Докосва със крила ефирни,
небето черно,тъмните мъгли
и всичко става пак красиво,
окъпано във слънчеви лъчи.

Дордето тя лети сред хора,
дордето носи топъл смях,
ще има винаги спасение,
ще има опрощение на всеки грях.

Защото в тайната кутия,
ведно със ужасите зли,
трептяща в своята магия
надеждата гори.