Там, дето бронята не се поддава
на удара на хладния метал
и приглушено тихо откънтява
притихнал звън, пресипнал – отмалял.

И пурпурът очите озарява –
рояк разбунени искри летят
и пламъкът игрив се отразява
лъчистосин, кристално чист във тях.

Замислени все гледат деловито
очите ти – разискрени слънца.
Златистожълто като зряло жито
сияе ярко в мрака светлина.

Но бронята корава не поддава
под удара на хладния метал.
И ласки, нежности не обещава
духът ти недостъпен, горделив.

Там стройна със осанка на кралица
ти отминаваш с вдигната глава,
богиньо, лъчезарна кат зорница,
поспри, послушай моите слова!

Нестихващ зов са – вечен на сърцето –
във приливи разплакана любов.
Там в трепети отмерени, което
към твоята душа отпраща зов…

Капризна, своенравна кат русалка
златокоса – свилени коси.
И целомъдра, чиста кат весталка,
не чуеш, мила, думите ми ти.

А по тревата сълзи разпилени
са сълзите на моите очи.
Във призори са плакали натъжени
за свойта обич, скъпа, и мечти.

Аз вечно с вяра светла и надежда
ще ти нашепвам своя благослов
и във очите ти ще се оглежда
сияйно ярка моята любов…

16.07.2010 г.