Аз почуках. Заглъхна куршум.
Падна покрив на сламена къща.
Някой сбърка водата с парфюм
и поръси живота през пръсти.
А ръцете прегърнали мрак
се извиха с препълнени шепи.
Тази зима помоли за сняг,
но заклет атеист е небето.
И по клоните няма гнезда.
Събуди ме, не виждам комина.
Под нозете ми диша вина
и се дави от толкова синьо.
Под нозете ми плува море.
Събуди ме, солта ми е бреме.
А пред мене танцува дете
и на лошото време се смее.
Аз почуках на твойта душа.
Изсънувах комин във пустиня.
Ти защо ми отвори врата,
през която не мога да мина.
© Николина Милева Всички права запазени
Поезията ти е истинско удоволствие.