И търсим все на корена му ряпа,
защо и как, заровени в къртичини.
Калта полепва, трови ни и цапа,
а луд поет пак пише - за обичане.
Възхитата си искаме, букета,
слова похвални. Кухи от изричане.
А селският идиот - чети поета,
какви ги пише - трудни и за сричане.
И смешна дързост движи го, поета,
и лудост, уморила се от тичане.
Умре ли казват: Гушнал е букета,
дори в смъртта идиотът неприличен е.
Поседнал върху облачето бяло,
поглежда към човеците разбиращо.
Любов без край и лудост, без начало...
Те ще спасят планетата умираща...
---------------------------------------
Благодаря, на Лия и сенсей, за вдъхновението!
© Надежда Ангелова Всички права запазени