Аз пак съм тук. Присядам мълчаливо
на каменната пейка край морето.
Косата си приглаждам тихо... тихо,
и слушам онзи, северния вятър.
Как тихо е. А бурята в душата
докрай заплита режещите клони.
Припява птица. Прави серенада
на жаждата удавена без време.
Аз пак съм тук. Говоря с тишината.
Споделям недописани куплети,
а тя като дете ту пее, ту се смее,
ту плаче диво, все едно я хапя. ...