Неусетно, преминали острите камъни
с равномерния ритъм на слепи коне,
разрушаваме нашите пясъчни замъци,
и инертно си казваме простичко "не".
Не намираме думи за старите истини
и налучкваме пътя дори без звезди,
настървено отричаме всяко безсмислие,
а не помним били ли сме други преди.
Приравняваме делника в бяг от тревожности,
но Земята в различни посоки въртим.
Тишината е църква, а ние – безбожници,
и декор са ни всичките бивши мечти. ...