Три венерини сестри са в теб. Сред тях аз как да те открия?

Едната – надменна, горделива, с думи безразлични ме кори.

С поглед в мене се прелива другата и нежно ми шепти.

Не ще помогне мъдрост тука – с целувка аз ще те опия.

На устните ти аромата – не бих могъл да го отмина,

че кипналата кръв във мене, на разума крещи свирепо:

"Ще го изпия!" С трепереща ръка на стар алкохолик

вдигнах чашата със яда. И после стана тихо, тихо.

А третата, незрима, плаха, като стъбло на трепетлика,

замята се като в полуда, от силна буря разлюляна.

Нежно ме целува и шепти от смут внезапен обладана –

да се изтръгне или изгори в прегръдката неизживяна.

Да избяга – но къде и как? Нали природата дарила

всяко нежно, крехко стъбълце, със здрави корени да може

да се впива в твърдия гранит и даже в сухата пустиня

да сбира живителния сок – така да продължи рода си.

Няма шум и няма светлина. Едва, едва струи дъхът ни.

Единствено сърцата лудо, броят годините в мига ни.

Отмина облакът сребрист, дето погледа ни затъмни.

Бяхте три венерини сестри, а до мен остана само ти.