(приказка в рими по Ангел Каралийчев)
/Част Втора/
Вървяхме дълго по една пътека,
достигнахме до някаква скала,
тогава гущерчето изпълзя полека,
в ключалката на слюдена врата.
Продума някакви вълшебни думи,
вратата се отвори с малко шум,
две кучета се спуснаха върху ни,
със бързината на куршум.
Познали гущерчето те се вкамениха,
ний влязохме във чудна пещера -
там скъпоценни камъни блестяха,
красиви като цветната дъга.
На трон, покрит с позлата,
седеше гордо гущерският цар -
с рубинена коронка на главата
и жезъл от златист кристал.
На шията висеше огърлица -
смарагди, диаманти и злато,
гърба покрит със плащеница,
с втъкани нишки от сребро.
Щом своето детенце той видя,
изправи се на задните крака
и го запита със сподавен глас:
„Къде се губиш? Притесних се аз!”
То пъргаво към него се затича,
по жезъла му в миг се изкачи,
продума му, че много го обича,
премигвайки щастливо със очи.
Веднага му разказа що се случи,
как от пороя аз съм го спасил,
а щом баща му всичко туй научи,
се взря във мен със поглед мил.
„Върви със мен!” набързо рече,
показвайки съкровища безчет,
„Решиш ли - твои са! Човече,
синът ми с тебе имал е късмет!”
„Не искам нито камъни, ни злато!
„Кажи какво? Ще те даря богато!”
„Избрах си белокорото дръвче,
що расне в старо глинено гърне!”
Цар Гущер се стъписа изненадан,
гърнето взе с разплакани очи,
с треперещи ръце ми го подаде
и с мъка от фиданката се раздели.
„Сине човешки - той ми рече,
дръвчето, ти в дома си отнеси,
и някъде на тайно място,
с много любов за него се грижи.
Години десет знай ще се изминат,
листата ще поникват и ще гинат -
на единайстата едва, то ще роди,
плода изяж, а семките пръсни -
така дръвчета нови ще растат,
а хората за туй ще ти благодарят.”
„Далеч, във Тилилейската гора -
на място, де човешки крак не стига
фиданката аз скришно засадих,
заръката на дело претворих.
Десет пъти сняг покри земята,
десет пъти никнаха листата,
и дочаках - в единайсто лято,
плод роди се, ябълка от злато,
тъкмо стана ябълката зряла,
от земята долна, страшна хала,
с гръм трясък долетя в нощта,
грабна ябълката златна със уста
и ето вече цели петдесет лета,
не съм успял една да прибера!
Досетих се, че днес, във полунощ,
ламята ще пристигне пак
и време е на този жребий лош,
да бъде сложен край от смел юнак.
Един от вас да я убие трябва!
Налага се оръжие да грабва
и там, във Тилилейската гора,
да се пребори с лошата ламя!”
Щом тези думи от баща си чуха,
проронили една въздишка глуха,
по-възрастните братя се смутиха
и в ъгъла на стаята се свиха.
Тогава средният окашля се и рече:
„От стари времена е знайно вече,
че тази чест по право се полага
на първородния, а той е юначага."
Големият чевръсто се обърна,
на средния си брат така отвърна:
„На тебе ще отстъпя мойто право,
ти също можеш да се биеш здраво!”
Най-малкият пред тейко си застана,
решително молбата си подхвана:
„Благослови ме тате! Нека в този час
със ламята да се разправя аз!”
Големият със присмех го погледнал
и грубо го изблъскал настрана:
„Къде бе голобрадко ти си тръгнал?
За туй се иска смелост, вещина…,
Щом ламята пред тебе се покаже,
езика си ще глътнеш ти от страх
и гащите ти ще треперят даже,
прибирай се, да не ядеш пердах!”
Бащата вдигнал своята десница,
със думи благи синовете помирил,
от ъгъла вземал той патерица
и тихо, кротко тъй им наредил:
„При мен елате, всеки свойта длан,
на патерицата един след друг ще слага,
тоз който най-отгоре се окаже сам -
на него тази чест ще се полага!”
Три пъти те десниците сменили,
тъй жребият накрая отредил -
с ламята, най-големият да мери сили
и той за тежък бой се пригласил.
Надул се! Като пуяк се изпъчил!
и промълвил с наперен глас:
„Оръжията тате приготви ми!
Сега ще ви покажа кой съм аз!”
След туй най-малкия изблъскал:
„Веднага ти в конюшнята върви!
Не се мотай! - грубо просъскал,
жребеца дорест ти ми изведи!
Край на втора част.
Следва…
© Любомир Попов Всички права запазени
И все пак те поздравявам.