Привечер. Зàдуха. Въздухът не да го режеш - на залъци да го късаш. Бели градоносни облаци се кълбеха по небето, почнаха да се ръфат и от раните им като кръв потекоха светкавици. Студен вятър се понесе и преви дърветата.
Цветята се снижиха в поклон пред халата.
Спуснаха се съседите да изпреварят дъжда, да издрапат горе на високото, а аз отивах в окото на бурята. Познавах добре района и знаех кога иде страшното.
Заваля. Ледени капки се забиваха като гвоздеи по гърба ми. Чаках ги. Радвах се.
За Земята съм прикован, Господи!
Изви се още по-силно и се изсипа...
Вятърът поутихна. Дъгата накипри шарената си черга.
Отидох да видя цветята. В лехата, като разкъсани сърца червенееха латинки и листа от рози...
Една-единствена, току-що напъпила, отриваше сълзите си в слънчевите лъчи, накланяше закачливо цвета си и ме питаше: "- Позна ли ме?!"
А ей там горе, зад баира, слънцето уж се прибираше, а ми намигаше: Видя-я-я-х! Видях!
---
Девет години те няма, Невена... ...