Лежа изопнат на паважа,
по гръб, с опразнени очи.
Посред прахоляк и сажди
трупът ми бездиханен спи.

Лежа спокоен, неподвижен.
Посивели устни хлад навяват
и цвете алено, безгрижно,
в края им полека разцъфтява..

Навярно свършило е всичко -
живот, от смисъл изчегъртан.
По всички пътища логични
аз трябва, трябва да съм мъртъв.

Да, аз съм мъртъв явно -
безмълвен мракът ме е взел
и са далеч назад отдавна
дните ми, изсмукани от цел.

Да, мъртъв съм и онемял
тялото си отстрани оглеждам.
Поне след края да съм цял,
уви, е кауза безнадеждна.

С души разкъсани, неясни,
деля пътека необятна и незрима.
Отвъд дано останало е място
за глупците без една половина.