Тя работи, работи до късно,
няма време, не свежда глава,
не поглежда встрани, не прекъсва,
тя заключва и всички слова
и не гледа в небе от коприна,
не, не вярва, че има покой,
не застава пред всяка витрина
с манекени, редени по брой,
не пропъжда коварните мисли,
не полита към синьо небе,
хапе устни с поредния писък,
тя насън често в лодка гребе,
слуша как морето разказва,
нежни ласки от шепот реди,
от големи вълни я предпазва
тази лодка, от страшни беди
и когато от сън се събуди
пее песен, отхапва парфе,
чувства само, че някаква лудост
я обзема след чаша кафе...
В тези сънища тя е щастлива,
всяко утро започва от днес,
а мечтата у нея убива
всеки страх, всеки ужас и стрес.
© Димитър Станчев Всички права запазени