Тя плаче
В прегръдките на мрака той стоеше
и отчаяно в любов ѝ се кълнеше,
а мракът тихо му мълвеше,
че дошъл е краят вече.
Колко път измина
докато узнае, че тя му е простила.
И колко грешки преповтори,
а тя - вратата не затвори!
Сега, обезумял, я търси,
ала пътеките до там са пусти.
Дори и споменът за нея избледнява –
поглъща го жестоката забрава.
Но какво, за Бога?!
Отблясък звезден!
Не са сълзи,
а узрели в сушата брилянти!
Присвита във сумрака,
паднала на колене,
проклинаща съдбата,
тя е там и плаче.
Той крещи в екстаз,
затичва се към нея,
но тя не чува неговия глас,
а все така безмълвно плаче.
Докосва я, но тя не трепва.
Говори ѝ, но тя не се обръща.
А тихичко мълви си тайна клетва
и камъка студен прегръща.
Плътта заровена оплаква тя
и крещи към твърдата земя,
а той – незрим – остава,
заровен в плачещата гръд.
Смъртта тъй подло го отвлече,
а тя - от любовта не се отрече.
И вечно, тъй над гроба му,
все плаче.
© Bilyana Dragulova Всички права запазени