Тъга ли, плач ли, обич ли догаря?
Отлитат в есенната вис ята.
Пътуват облаците, отминава
На времето всесилната река.
Отнася радости не преживени,
Отнася неизречени признания,
Отнася чувствата ни разпилени,
Разделя ни със разстояния.
Със тъмно и невикано мълчание,
Стаено във превалящия ден,
И все пак в самотата ни остава
От обич залез изпепелен.
И във небето здрачно във душата
Гори негаснещата му следа
Със сила неподвластна, непозната
В света на краткотрайните неща.
© Мария Мургова Всички права запазени