Отпращам те, тъга, както баба изтупваше пъстрата черга,
както мама наесен нанизваше срещу косери стари капачки,
както татко изхвърли двете си вратовръзки след пенсия
и както синът ми подари поомръзналите играчки.
Сега си тръгвай, тъга, слизай бавно в мазето по стълбите,
скрий се в дъното на високия рафт от кафяв талашит,
нарисувай сърце в прахоляка, поиграй си със гълъбите,
не можах да те хвърля, чакай там, мой приятелю скрит.
© Веселина Цакова Всички права запазени
до познатият рафт от кафяв талашит.
По прахта остави ми следи непокътнати
и ме чакай, аз ще знам, че си скрит.