Пресъхна радостта във мен

и всичките ми топли извори замряха,

погълна ме тъгата в мъртъв плен

и сто очи отвори тишината.

Не хвърляй камък зад гърба си,

пред мен недей да коленичиш

във ручейните пазви ме стопли

и вдишай вятъра ми бучинишен.

Макар че нищо няма да прорасне

от медения и нечакан сблъсък

на някогашните ни общи устни,

освен една подгизнала от мрак

восъчно унила пустота,

а исках поне плача ти да спася.

Докато някъде небесната трева

неспирно шепне нашите имена...