Тъгата на поета

Две сълзи парят на очите светли,
две сълзи, молещи за топлина.
Те появяваха се мимолетно
и гаснеха в покоя на света.


Това е ‘щото трябва да сме силни,
да издържим на благия тормоз –
а после – живи и стабилни,
да тръгнем по сребристия си мост.


С такава участ блага сме родени
и ще я носим до покоя сив.
И ще се молим, веч’ освободени,
да бродим през потока жив.


Със тази участ блага ще си идем.
И ще е топло там, усещам аз това,
при Него най-накрая ще пристигнем –
Ковачът на жестоката съдба.