Ето, идваме на света,

раждаме се от светлина.

Нежен пламък, проблясващ в светлина.

И поемаме дъх за първи път.

После идва плач...и сълзи по бузите ни текат.

Хора непознати около нас се суетят,

деца техни ни наричат.

Години наред под един покрив с тях живеем,

Лудеем, грешим, учим се, с живот един се гордеем.

Избори всеки от нас прави, за добро или пък за зло.

Съдбите ни всеки миг преплитат се в едно.

Обичаме се, търпи се или се мразим,

прощаваме си, сърдим се и понякога един от друг се пазим.

И казват ти, уви, семействата понякога са така.

И все пак питаш „Нима семейство е това?“

И мисъл проблясва ти в ума,

„Значи ли това да си у дома?“.

И тоз въпрос в миг засяда ти в сърцето.

Пробожда те отначало рядко,

като мелодия от тъжна песен.

Но после усилва се често, макар и кротко.

Нощ след ден,

зима след есен.

Животът ти дава и най-скъпото ти взема.

Сърцето ти сломява,

и оставя те покрусен.

И чуваш един ден мъдрите слова,

„Дом е там, където е сърцето“.

Но то е празно, изпълнено с болка и тъма.

И нищо не запълва тази празнина.

А може би сърцето не е просто орган.

То не търси място или време.

Може би зад пулсиращата тъкан,

се крие по-дълбоко проникновение.

И ето, че вече знаеш,

като тиха нощ пронизана от гръм!

Домът трябва ти да търсиш,

в дълбините вътре, а не навън.

Намериш ли сърцето си знаеш....намерил си светлина.

Диамантен лъч озаряващ най-гъстата тъма.

Причина да живееш ще намираш всеки ден...дори само една!

И тогава човека ще знаеш...Винаги бил си У дома!