И пак ухае на липи през моя юни.
И пак по детски светнал е денят.
А слънцето хлапашки поздрав праща
на непорасналото в мен дете.
Усмивката ми с птича песен се понася.
Над житни класове, поля и равнини.
Приижда глъч от малчуганите на двора
и ме подканят, че е време за игри.
От спомените просълзени са очите.
Щастлива съм от тези някогашни дни.
Животът ми суров не е изтрил
ни белезите, ни мечтите...
а от това по-хубаво - Има ли? Кажи!
Така усещам, че съм Жива.
Ако можеше този юни
до края ми да продължи.
Но няма как... внукът се прибира,
изгладнял по мъжки от неспирните игри.
© Таня Кирилова Всички права запазени