С какво онази вечер бе различна?
С престъпността на осъзната истина?
Или с греха на мисълта себична,
отрекла пулс, безкрай и смисъл?
А утрото? С какво се отличаваше?
Със влажна, уморена светлина,
или с кръвта, която се предаваше
на лепкава, безскрупулна тъга?
Денят роди ли се? Аз не разбрах.
Във мен кънтеше адска канонада;
прострелваха се спомен , плът и страх,
а някъде гореше мойта клада.
Остатъци разкъсано съзнание
крещяха и в агония се влачеха;
отнякъде долитаха стенания,
утихваха за миг и пак заплачеха.
Милиони писъци се блъскаха
от птици, опознали слепотата,
тълпи от хора се разпръскваха
и трескаво си търсеха лицата.
Хаос, лудост и едно безсилие
здрависваха се в голия ми череп;
Безкраят само си отиваше,
а ми оставяше жестокия си белег.
Преплетоха се болка с отчаяние,
догаряха телата на надеждата;
измолих си измамно покаяние,
но паякът доплиташе си мрежата.
4 март 1989
© Валя Всички права запазени