Уморих се от душевни терзания,    

от страхове и мисли излишни,

от чужди празни обещания,

и от усмихнати лица двулични!   

Уморих се щедро да прощавам, 

на хората, доброто незаслужили!

И пак ръката си да им подавам,

когато с дявола съюз са сключили.

Уморих се да нося чужди товари.

Достатъчно! Моите само ми стигат…

Спрях да се моля на чужди олтари,

от днес само в моя ще влизам.

Ще се моля притихнала в него.   

Ще се моля за прошка смирено,    

пренебрегнала своето „Его“

и забравила сърцето ранено.

Като перо да ми е лека душата.   

Ръцете - свободни, за да прегръщат!

За най-близките ще открехна  вратата,

които от време на време се връщат.

Ще им оставя там, на стъпалото        

в две длани обичта си събрана.

И ноти танцуващи  върху пианото

на песен без думи смълчана.

Ще оставя подпрени отвън на олтара 

едно сито и една градинска метла.

Със ситото злото да отсяват

с метлата да сбират песъчинки доброта!