(измислена случка)
За колко давате цветята? -
попитах възрастна жена.
Изглеждаше ми тъй позната
и озарена в светлина.
"Не се продават"- рече благо,
а после впи във мен очи.
Учителката си тогава,
видях пред мене да стои.
Една прегърбена старица,
а погледът и - светлина.
Букетите от ученици,
тя милваше като деца.
Целунах сбръчканите пръсти,
разбрал за грешката си сам.
Звънецът, спомени завръща
за първи стъпки в моят храм.
Вземах букет с пламтящи рози,
поднесох и го със сълзи:
Прости за глупавата поза,
светица си за мене ти!
© Валентин Йорданов Всички права запазени