Паля поредната цигара
в тихо отлитащата нощ,
а димът се вие гордо
от напуканите женски устни.
Загледана в небето изсветляло,
обляно в стотици цветове,
мисля за настъпващото утро
и плача като мъничко дете.
Сълзи горещи, парещи, солени,
обливат моите страни,
а сърцето ми се разбесняло,
ще изхвръкне от моите гърди.
Аз плача, ала не от болка или отчаяние,
а възхищение пред открилия се свят,
толкоз чист, смирен, притихнал,
приветстващ настъпващото утро.
Слънчеви лъчи пропукват мрака
и отразяват се в току-що натрупалия сняг,
а вятърът разпръсква тихо
малки букли сняг.
Покривите бели
извисяват се над скрилата се мръсотия,
а димът от малките комини
издига се нагоре точно както и димът от мойте устни.
© Анита Райкова Всички права запазени