В бурята...

Вятърът опънал черни струни

във зловещото безлуние,

виеше по тях като вдовица

върху пресен гроб...

Гърчещата се вода на Океана

и тя от умопомрачението обладана,

корабът огъваше жестоко 

в садистичен бяс...

Сляпо и безпомощно Небето,

с мълния дори над нас не светваше...

... Път тогава кой да ни покаже

в ужасът на този ад!...

... И няма пред кого да лицемериш,

и проумяваш: моряците защо са суеверни...

И сам, тогава ти разбираш:

какво е да те залюлее страх!...

... А ти остават само сили,

да прокълнеш и майка си,

че те е родила...

... и да свиеш за молитва пръсти:

но да напсуваш Господа,

преди да се прекръстиш!...

Коста Качев,

едно време в Атлантика