espada (Стефко)
8 31
26.12.2015 г., 20:27 ч.

В дълбините 

  Поезия » Философска
586 1 9

Можеш ли да обичаш, след като не си обичан?
Когато хората не са хора, тогава може ли да си човечен?
Можеш ли да изтърпиш хладината, докато си гол, изобличен, в празнината,
в празнината на телата, "живите" тела около теб, които не ти излъчват топлината?
Каква е топлината, която търся? Тя ли е тази, която аз излъчвам?
Сред хората, понякога, чувствам се самотен... За приятел не съм ли аз достоен?
Мога ли да намеря единство в моментите, когато не съм сам?
Желая го. Надявам се, на този свят не съм сам...

 

© Стефко Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Анастасия.
  • Май си прав, Боби. :D
  • Ако някой човек пита дали е арогантен, то той най - вероятно не е такъв. Арогантността предполага нездрава самоувереност. Колкото до това, доколко някой може да е напълно единомислен с някого - то това е невъзможно, но и ненужно. Защото дори и най - правият (като цяло) може да е грешен там, където най - неправият (също като цяло) е прав, дори и това (на неправият) да е едната му единствена правота.
  • Благодаря, Мисана. Относно дадения въпрос... Обичта между двама човека, възприемам като една висша форма на разбирателство. Чувствата, мисля, идват от това, да виждат красотата в сходните си черти, а и също в различаващите ги черти, но най- вече в сходния им начин на мислене. Мислят ли идентично, биха действали по идентичен начин и това би ги задържало заедно, ако не се провалят в задържането на интригата и тръпката от "боричкането", играта. Аз вярвам, че разбирам същностите на моите приятели, но не мисля, че те ме разбират напълно. Има известно разминаване в начините ни на мислене и това подбужда отчаяние в мен. Понякога се гневя по тоя повод... Може би съм твърде арогантен... Ти как мислиш, дали е възможно да съм арогантен, Боби?
  • Хммм... В този дух, тогава - Нека знанието за незнанието да е знайно (В противен случай цари дълбока заблуда)
  • Текстът провокира към размисъл, чрез поставяне на фундаментални въпроси. Способността да обичаш не би следвало да зависи от околния свят. Тя е вид дарба. Това е тялото на любовта в нас. Ако е развито по рождение, способни сме на обич. Ако ли не, осъдени сме на необичане. Това дали ние самите ще бъдем обичани, или не, е друг въпрос. Той зависи от това имаме ли качествата да пробуждаме обич към нас у другите. Кучетата демонстрират огромна привързаност и вярност. Ако приемем, че тяхната привързаност е любов, то ние лесно бихме могли да решим въпроса как да се научим да обичаме. Просто като си имплантираме гени от куче. Да се учим на любов към другите е безнадеждно дело. Да пробудим любов в себе си, стига да я носим в потенция - това е друг въпрос. За да се развие дадено качество трябва преди това да сме носили нещо навитичко от него. Без навитичкото развитие няма. Поздрав, Еспада! Интересен текст.
  • Логично мислиш, но понякога, повечето хора не мислят, както ти мислиш. Поне тия в моето обкръжение... К'во ли знам аз... Ще трябва да търся по- усилено да срещна себеподобни, може би, просто... Между другото, много ми хареса произведението ти, "Аз знам, че знам, че зная!", препоръчвам го на всички, на които очите им са тук в момента.
  • Как може човек да бъде обичан, ако сам не заобича? Как може човек да е човек, ако си каже че другите не са хора?
    Няма недостойни за приятелство, защото приятелството - дадено, е онова, което прави даващият го достоен.
    ИЛи поне так мисля аз...
  • Коментирайте, интересно би ми било да прочета какво мислите.
Предложения
: ??:??