Ето ме мене,
                      чакам в кревата!
                     смърта да доиде
                     от недрата на земята.
                     Унасям се аз в сладкия сън
                     и чувам последния звън,
                     отварям очи и гледам на вън.
                     Момиче тъй нежно с черна коса
                     толкова  ярко светеше тя,
                     протяга към мене красива рака
                     с нежната чиста кристална душа.
                     Стоеше тя права на мойта врата
                     със своята изваяна бяла снага,
                     тогава разбрах, че не беше смърта!
                     сравних я със моя ангел хранител,
                     но нямаше само крила.
                     Тогава разбрах, че бе ЛЮБОВТА.
                     Последния звън тихо заглъхва
                     и тялото мое вече издъхва,
                     а любовта към мъника, пак се възвръща
                     и аз примирено затварям очи.
                     Нощта преваля, смърта пристигна
                     и ето горещия ден!
                     в гроба полагат студеният мен,
                     от една срана, стара жена,
                     навела глава, плаче безмълвно, скърбящо,
                     а някой запита има ли смисъл това.
                     От друга срана:
                     младо момиче с тъмна коса,
                     полага на гроба букетче цветя,
                     мощно ридае, брата си вика.
                     мъжът във черно.
                     скромно си свежда глава,
                     синът си почита посмъртно.
                     но нямаше вече смисал това!
                     А аз отгоре ги гледам
                      и силно се смея на глас
                     че съм онзи свободен,
                     защото моята душа беше СВОБОДНА!..