В нозете ти бях, татко,
до цветята!
И мъката не можеше
да спре
сълзúте ми, с които те
изпращах
по пътя към сияйното
небе.
През всичките ми дни ти бе
опора -
за помощ, за съвет...
И обичта
сега е с тебе, и със Бога -
Горе...
Но пълно е сърцето
с празнота!
С поклон за теб аз паля си
свещица -
да грее пламъче във
скъпия ми лик!
По земния си път вървя
достойно -
разкошен татко
и
добър Човек!
© Петя Кръстева Всички права запазени
Животът не жали никого. Нека до твоя стих,застане и този за моя баща!
Тебе тъй те стопи болестта,
че приличаш на вейчица слаба.
В двете сини очи-езера
и надеждата вече я няма.
И търкулва се тежка сълза
като камък в бездънната яма.
Твойте малки-големи деца
към небето крещят за пощада.
Но пощада не идва. Защо?
Ний по Господ ли хвърлихме камък
та занича зад черния свод
на Косача злокобния блясък?
Тя превита под тежкия кръст
пада, става и пак продължава,
а духът й смалил своя ръст,
сила черпи от где ли, не зная.
Майко моя, о татко любим
днес животът без жал ни разделя.
По пътека от тръни вървим
в тази наша последна неделя.
А тръбата тръби...Ето пак.
Ти живя на земята тъй кратко.
Хлопа тежка, злавеща врата....
Въздух...Моля ви! Въздух за татко..!