Когато вляза в старата къща,
отново виждам твоите очи.
Споменът за теб отново ме прегръща...
споменът за отминалите дни.
Когато отворя старата врата,
болка пронизва моята душа.
Това е мястото, в което живя,
а няма те... няма те сега.
Излизам и сядам на нашия двор,
той не е същият... сякаш е затвор,
в които затворени са всички мечти
и всички мигове, в които до мен бил си ти.
Толкова смях царял е в старата къща,
а сега само самота я обгръща.
Минали дни, които топлят ми сърцето,
но поне даряват усмивка на лицето.
© Красимира Бакалова Всички права запазени