В стаята седя, както винаги сама
и всичко напомня ми за теб сега.
От старата картина и счупените стъкла,
до нелепо наранилите се две сърца.
Отдадена бях до толкова на любовта,
че не забелязах твоята промяна и самота.
Сега страдам за болката, която ми причини.
Времето минава, а раната все така кърви.
Белегът от удара ти в сърцето ми седи
и не иска да изчезне, но какво ли знаеш ти!?
Ти само можеш спомени след теб да остяваш.
А после... после всичко забравяш.
А в стаята пак потънала в дълбока скръб,
за теб аз плача, за кой ли път.
И погълната от злоба към света,
© Красимира Бакалова Всички права запазени