Вечер в Страната на спомените...

Във Времето на Пролетния вятър

на младостта ти в дръзкия сезон –

„на попрището жизнено в средата“*

се спусках аз по стръмния наклон...

Опитвах пак в „средата“ да се върна

да търся там спасителния код,

когато ти внезапно се обърна

и „преобърна“ целият живот...

И вятърът ни грабна поривисто,

и Слънцето щастливо се засмя –

обезумял тогава си помислих,

че наша ще е цялата Земя...

И Времето помислих, ще е наше,

дори пошепнах му в мигът да спре,

когато ти целуна ме подплашено

простенвайки: „Целувам ли добре?“...

Целуваше наистина прекрасно

и днес не мога да го изразя́,

но искам да ти кажа как опасно е –

със разсъдливост да те заразя́...

... Научиш ли да разсъждаваш – вече

ще търсиш все „разумните“ неща́ –

без тайните разходки в късна вечер

и плахите целувки във нощта...

Но ако „разумът“ е да ограбва

романтиката като жизнен код,

то всичко „забранено“ значи трябва

да няма място в нашият живот!...

... а Старостта, уви, е заразителна,

не вярваше, но хвана те почти,

а днес единствено е утешително,

че няма дълго тя да продължи́...

Но щом цената да останеш млада

е да откажа Любовта ти сам –

ще я платя, щом друго за награда

не бих могъл безкористно да дам!...

13.10.2020.                                           

*Данте Алигиери