Не помня дали ме е имало
преди да се огледам в теб,
в зелените морета на очите ти –
забравих цялото си минало.
Поведе ме през бели лабиринти
със стъпки, тихи като шепот.
Загубих се, но исках да се лутам
и да те търся с трепетни ръце.
Жигоса цялото ми тяло
със устните си, жарки до червено.
Кръвта крещеше в отмалелите ми вени –
най-сладостната болка на света.
Приспа ме после. Изнемогнал,
сънувах те как бавно си отиваш –
събудих се със вързано сърце,
с душа, залостена в решетки.
…
Не помня имах ли свой образ
преди да ме превърнеш в роб –
жигосан, отмалял и жаден.
Защо към себе си ме прикова?
© Стефан Всички права запазени