Едно… До тебе на дивана.
Пушим цигари, а аз,
пребледняла, се удавям
в тембъра на твоя глас.

Две… И въздухът не стига,
просмуква се през старата врата,
гърди напразно в вдишване повдигам,
предадена от мойте сетива.

Три… Не, не се усмихвай,
разсъдъка си губя от това,
и се превръщам в копнежно искане…
И чакам да спреш да пушиш. Докога

в очите си ще палиш водовъртежи
на сантиметри от моите ръце?
Не четеш ли погледа ми премрежен?
И губи ритъм моето сърце,

когато в пепелника жарта угасва
и най-накрая дърпаш ме към теб.
И тъй, от само себе си, телата ни се напасват
в епилептичен полет напред.

Около нас света се размазва…
Но кой се интересува от света?
Недей, не искам да ме пазиш.
Разрушавай ме, пилей ме с лекота.

След теб не искам да съм цяла,
в отломка от очите ти ме превърни,
да не спя нощем и да си преповтарям,
как допира ти в кожата ми се вклини.

След теб път в мен да не намират други,
отчаяна, да търся хороскоп,
който да каже, че в мен и ти си се изгубил.
Нека съм само аз вода в твоя въртоп.

08.02.2015г.
гр. Сопот