Гледам, зоря се и главата блъскам скапаните мисли да изтръскам.
Викам, рев и сълзи броя и в злато отброявам и в дупка на мисления гнил разклон оставям.
Гледам мá не виждам, то животът пее и ми вика.
Слушам, мъ не чувам,
бъркам аз в ухото, търся ама нито чувам, нито спирам звук от злато на мозъка си да сервирам...
Чистя, мия, трия и раних го аз от простотия.
Дърпам аз с ръката лявото нагоре, ама нà стои си и не слушам.
Бутам аз ту отляво, ту отдясно белким вземе та се чуе...
Мá стои си и не мърда, гледам аз ушóто остро, дълго, станало е дваж широко па и ме блокира...
Вдигам аз глава нагоре към небето и се моля, акъл да ми се влее...
Ритам, вия и се моля, брава от мисли да отворя.
Чакам, чакам и се смея, ама тиква станах шарена дебела.
© Велла Неделчева Всички права запазени