Този невидим враг -
проклетата далечина, чиито ръце не мога да пипна,
не мога да погледна в очите й -
да разбера зла ли е или ехидно ми се присмива, видяла в мен поредното забавление...
Далечината,
която ми отне от най-добрите приятели,
сякаш с невидимата си шепа загреба част от сърцето ми
и го разпръсна по света.
Същата далечина,
която само студено разделя
и застава в средата на обичта, да разбие кръга с празнотата си.
Онази далечина,
в която постепенно избеляват цветните думи
и спомените се превръщат в неразгадаеми символи.
Далечината на времето и пространството,
която изпива смеха помежду ни
и ни оставя безвъздушно и стерилно да почукваме по клавишите на душите си във вакуума на потъналите в монитора чувства...
Далечината,
която засяда в гърлото и мълчи,
която убива всяко човешко присъствие...
която е само отсъствие,
счупило на парчета общите ни пътища.
Вглеждам се в далечината привечер... -
в мъгливата й безпосочност чувам как бият сърцата на приятелите ми
и усещам,
че някъде там и моето сърце тупти с тях.
© Инна Всички права запазени