Не съм се натанцувала,
не съм се намечтала,
не съм успяла още
напълно да се покваря,
все тъй сърцето си раздавам
цялото
и късчетата му събирам
самотна след това;
очите ми все тъй
поглеждат закачливо,
но някак си тъгата
започва да личи;
и чувствата ми
уж са в мене
още живи,
но срещам само спомени,
а не мечти...
Къде, кога
избягаха от мене?
Защо и как
е станало така,
че не дете,
а бабичка в мен дреме
и чака
да й подадат ръка.
Не съм от най- прилежните –
и мислите разхвърлям;
къщовница не съм –
и чувствата си разпилях;
а спомените си като разгърна,
откривам в тях уроци,
които така и не разбрах;
откривам белези,
откривам рани,
откривам чувствата,
които надживях,
откривам себе си
и младостта си,
и искам
да се върна
пак при тях...
© Ваня Василева Всички права запазени