Сърцето плаче,
а мислите нахлуват във душата.
Очите, още влажни,
гледат безпокойно в огледалото на мрака
с надеждата да видят
светлина сред тъмнината.
Ала виждат само болка,
една умираща душа,
и думите отиват си с душата,
проблясва само мъничка сълза...
Това съм аз,
щом ти като мираж се изпари.
Празнота цари в сърцето,
плаче с него и небето - дъждът вали,
не спира, като болката във мен - не спира.
Няма време щастие,
ни светлина,
отиде си ти, взе ми любовта.
Отново сълзи се стичат от очите,
молят се за мъничко любов,
за последно викат те с измъчен зов.
И надеждата да зърна твоето лице излита...
Копнея да изпитам отново любовта ти,
да почувствам нежността ти -
чак тогава болката ще спре.
Но сега съм пак сама...
страшна мъка ме руши.
И искам да заплача,
да крещя, ала буца гърлото раздира
и само тихо сърцето ми шепти -
при мен върни се ти...