Може би аз разбрах какво би било -
всяка паднала маска от мен
би ми донесла още от това същество,
което все не може да докосне теб.
Може би знам, какво бе грешно тук -
всичките ми истини сега са лъжи
и винаги отвътре се превръщам в друг,
копиращ гнева си толкова пъти...
И когато не го подозираш, пак
се потапям вътре аз, моят вътрешен инат,
всичко, което ме прави жив...
И когато не ме понасяш пак,
аз се радвам, изправен срещу целия свят,
този, който е скучен и сив...
Може би нещо в мен те кара да страдаш
и сякаш аз осъзнавам бегло това.
И всеки път, когато реша да те нападам,
то спира моето чувство за вина.
Нямам сили да му се противопоставя,
то е част от моето его и чест,
и всичките опити да те забравя
ме карат да те мразя повече днес...
И когато не го подозираш, пак
се потапям вътре аз, моят вътрешен инат,
всичко, което ме прави жив...
И когато не ме понасяш пак,
аз се радвам, изправен срещу целия свят,
този, който е скучен и сив...
Как толкова пъти ядосвам всички около мен?
Всичките хиляди мигове болка, дори и при теб
се нанизват стрелите, изгарям очите ти,
свалям си маската и забравям си текста...
Сега отпечатвам на лицето си своя гняв
и те карам да страдаш, както мене ти преди време...
Да, права си, знам, това е по-дълбоко в мене
и ме разкъсва чрез удари, те ме разбиха...
... и сега скакалците земята покриха...
И когато не го подозираш, пак
се потапям вътре аз, моят вътрешен инат,
да, моят вътрешен инат сега взима връх,
нито съм последен, нито съм пръв,
който избира да разрушава,
това, което с векове е градил...
И когато не ме понасяш пак,
аз се радвам, изправен срещу целия свят,
този, който е разбрал и простил...