Спряла съм се до река от образи
и оглеждам лицето си плахо;
сред другите нежно размиващо -
линии, спомени... кратко
потапям се,
после набързо излизам,
от всеки съм взела по малко
и от никого нищо не взимам...
Имам ли нещо останало -
чуждо, не мое по себе си...?
Помня ли всичко изстрадано,
стискам деня във ръцете си.
И съм там, и съм някъде другаде,
в утрото, дето ще дойде нощес.
Преминавам през вчера,
събуждам се вдругиден.
Нямам нищо.
Богата съм.
Днес.
© Елена Леонова Всички права запазени