Юлското утро протегна ръка,
обви ме спокойно във сляпа прегръдка.
Притисна ме силно, с гореща снага,
аз плачех безмълвно, загубила пътя.
И молех се страстно - в миг всичко да свърши,
да спре да тупти синевата, далеко.
Умирах без полет, сломена, прекършена,
мислите даже не бяха човечни...
Трепереща сянка прострях, босонога,
зачаках без дъх да остана - през юли.
Търсех надежда, намерих отрова,
а вече бе късно... И никой не чу ме. ...