Оковите сами си ги ковем,
дори за тях измислици да бъдат.
В приятелства не вярваме съвсем –
да си поет, че то си е присъда.
Подрежат ни крилата и с замах,
накичат своя делник и готово!
За туй, че не приличаме на тях,
хвала Ти, Боже! Всъщност нищо ново,
светът е стар и страшно покварѐн,
един поет броѝ, броѝ, не спира,
звездите и повтаря стар рефрен:
— За бога, оставете ме на мира!